Днес ви срещаме с един млад и амбициозен творец, чрез когото можем да надникнем в редакцията на най-известното модно издание – VOGUE, където работи от около две години. Какво разказа за мечтаната работа от мнозина, както и за самата Ана Уинтур, вижте сами.
Имаме традиция да започваме с един и същи въпрос, затова питаме и теб: Кой е Мариан Джеймс?
Мариан Джеймс е един млад, но доста адекватно, развиващ се човек в сферата на арт и дизайн, който благодарение на своята спонтанност, креативност, понякога лека глупост и безкрайна упоритост, успява да постигне нещата, за които винаги е мечтал.
Мариан, винаги е бил космополитна личност, докато преди време, обаче, пътуванията бяха за отдих, сега вече са начин на живот. Между всички безкрайни пътувания той е страшно щастлив, когато успява да се среща с едни от малкото останали адекватни хора в живота му – приятелите. Когато все пак успява да намери време за почивка, предпочита усамотението на места, където може да отдели повече внимание на лични проекти и занимания.
Мариан Джеймс е човек, който все още се обръща назад и се опитва да осъзнае какво и как се случи. Мариан Джеймс е този, който повярва в себе си, в мечтите си и успя, когато всички други се съмняваха. Мариан е абстрактност.
Към момента работиш като Junior Fashion Stylist във Vogue. Как се започва мечтаната работа в най-популярното модно издание и трудно ли се завоюва всяка позиция?
Ако трябва да бъда честен, никога VOGUE не ми е било нещо като крайна цел, не, че в момента не съм повече от щастлив, че нещата се стекоха по този начин, но всъщност бих казал, че всичко се случи повече от случайно. Попадайки случайно на обявя, че те предлагат стажантски програми, реших да кандидатствам, с недостатъчния си опит и един от критериите, че трябва да си минимум трета година в университета ми, все пак бях одобрен. След няколкократни интервюта и тестове, стажът започна както за мен, така и за още 26 други силно амбицирани, млади и не толкова млади хора. На всеки две седмици от тази по-горе спомената бройка отпадаха по двама човека, докато накрая, след част от стажа ми в Ню Йорк и почти два месеца в редакцията в Испания, останахме само трима души и се присъединихме към екипа от стилисти.
Истината е, че завоюването на каквато и да е позиция там, не е никак лесно, защото хората, които се борят за позицията са буквално готови на всичко за това да я получат, съответно се опитват да те съборят по всякакъв начин. Обикновено, хората на стаж очакват да има някого, когото да им дава задачи или да им възлага проекти, но всъчщност съвсем не е така. Очаква се, човек да е изключително проактивен и да търси всички отговори сам. Само и единствено от теб зависи, какво и колко ще можеш да научиш, за да го приложиш след това. Те ти осигуряват нужната атмосфера и ресурси, но всичко останало pretty much, зависи само от теб самия.
Представата ни за случващото се в големите модни списания до голяма степен е изградена на филми като „Дяволът носи прада“ и “Септемврийското издание“. Разминава ли се тази представа с действителността?
Това, което хората са виждали по филмите за стажантите, които носят кафета и салати в обедните почивки, е напълно реално (смее се). Ако трябва да бъда честен, през цялото време допусках грешки почти във всичко, което правих, без да го целя, но въпреки това явно по-един или друг начин, за добро или лошо, това може би е изиграло добра роля. Истината е, че както във всяка друга компания и при нас можеш да видиш хора, които по никакъв начин не би предположил, че работят за модно списания, хората от IT и Mail отдела например. Нещо от сорта на това да видиш Ана Уинтър да изхвърля обувките на някого, защото са несъвместими с останалата част от аутфита, няма да се случи, но редовно се случва да се говори за подобен случай няколко седмици след това. Тук искам да спомена, че Ана всъщност не е толкова страшна, колкото изглежда. В офиса в Япония, има постер, който гласи “Най-важното в модния бизнес, за да се чувстваш добре, е да бъдеш себе си, но не бъдете себе си прекалено много.” Мисля, че това малко или много описва ситуацията.
Завършваш университета, от когото са излезли Том Форд и Дона Карън. Определящо ли е според теб образованието за развитието на един млад талант?
Да, сега ми предстои да завърша Parsons The New School of Design, NY. Там, всъщност започнах да уча Fashion Design, но в последствие прехвърлих Fine Arts, защото с времето развих афинитет към живописта повече, отколкото към модата и ми се искаше да взема максимума и от двете.
Според мен, както и според един много талантлив и устремен млад господин, с когото разговарях преди няколко дни, докато още бях в София, смятам, че ако човек носи таланта и движещата сила за нещо, особено, когато става въпрос за професиите в арт средите, образованието не е толкова определящо. Тук дори бих добавил, че талантът на един човек, особено в модния бранж, се пречупва по един не много красив начин в университета, колкото и реномиран да е той, защото когато имаш 60 различни преподаватели с различни гледни точки върху всяка тенденция или точка в историята на развитието на модата, това се отразява на собственото ти виждане, което можеш да запазиш, ако решиш да се развиваш сам.
Със сигурност, тук не искам да кажа, че е лошо човек да завършва университет по арт и дизайн. Мога да кажа, че стратегията на Parsons да възлага проектите през първата година, така че да събира по пет различни хора от поток (Fashion Design, Branding Management, Pattern Design, Supply Chain Management etc.), за да могат непосредствено след завършване студентите да имат достатъчно връзки в университета, отваряйки възможност съвместно да създадат бранд с всички нужни хора в екипа. Това ми даде страшно много познания какво и как трябва да направя, ако един ден реша да развивам бранда си по-сериозно. Много хора, обаче, напускат по време на обучението си и въпреки това са доста успешни в работата си като дизайнери и не само.
Благодарение на работата си имаш възможността да пътуваш, срещайки се интересни и вълнуващи личности. Би ли споделил за някои от тях и по– специално за срещата ти с внучката на Коко Шанел?
Това е вярно, пътуванията са страшно много дори в момента отговарям на тези въпроси от едно малко кафене в Токио, наслаждавайки се на street style субкултурите наоколо, всеки път ме впечатляват.
На този етап работата ми наистина позволява срещите с много интересни и различни хора от всякакъв тип. Последния път, например, снимахме Селена Гомез за корица и се оказа една много приятна и уравновесена личност.
Колкото до срещата ми с внучката на Коко Шанел, това се случи в Ню Йорк, срещата ми с нея дължа на прекрасната Леандра Медин, която е основоположника на Man Repeller, изключително популярен блог, влог , уебсайт и какво ли още не , който се превърна в библия на дневен ред на голяма част от хората не само в Ню Йорк, а и по цял свят. Беше ми обяснено как въпросната дама е дъщеря на племенника на Коко Шанел, Андрѐ, на когото всъщност тя завещава почти всичко. С ръка на сърцето мога да кажа, че тя ме остави без думи с това, че пази неповторима колекция от първите модели на Шанел в специална стая, при специална температура и светлина и допуска изключително малък брой близки хора да видят. Останалата част са дадени на така известния музей на Коко Шанел в Париж (място, което трябва да бъде посетено от всеки човек с афинитет към историята на модата).
По никакъв начин не мога да опиша начина и трепета, с които тя говори за историята, която стои зад всяка една от работите на Шанел. Това бе един от най- истинските моменти в живота ми, за което страшно много благодаря. Очаква се Леандра да направи нов блог пост, именно в самата стая, за която споменах по-горе.
Какви са наблюденията ти за модната действителност в България?
Това е малко комплексен въпрос, много фактори неблагоприятстват “модната действителност” в България. Със сигурност, обаче, мога да кажа, че развитие има, млади дизайнери успяват да правят изключително адекватни неща както в България така и извън пределите ѝ. Жалко е да се смята, обаче, че дадена идея не може да просъществува само защото е в България. Обикновено моментът, в когото даден артист допусне, че идеята му няма бъдеще на българска територия, е именно моментът, в когото си затваря една напълно осъществима врата към успех. Харесвам и следя работата на много млади български дизайнери, които успяват да направят добър маркетинг на моделите си, не само на поп-фолк сцена. (смее се) . Имена като KNAPP, MINOAR , Sassa Björg и много, много други, само могат да ме карат да се чувствам горд от това, че имам връзка с България.
Харесва ми това, че дори когато си идвам, по улиците се виждат хора, които явно се вълнуват от това какво се случва като тенденция по цял свят и умело прилагат видяното. Това може само да ме радва.
Скоро ти предстои изложба в Националната художествена галерия, разкажи ни за нея?
Това е един проект, който наред с всичко останало, още не мога да повярвам, че се случва, но да. След дълги преговори, в началото на месец юни, ще имам изложба на мои авторски работи – живопис, в НХГ. Все още не се чувствам напълно готов да говоря за това какво точно ще присъства в изложбата ми, мога само да кажа, че съм вложил една много сериозна част от себе си в това, което малък кръг от хора ще видят в галерията, изготвяна в продължение на няколко години. Тук искам да благодаря на всички хора от екипа на галерията, които повярваха в един млад прохождащ артист.
Като финал искам да отправя едно малко послание към всички млади хора, които не се чувстват сигурни в себе си и в това дали ще успеят с това, което са започнали да се занимават. Никога, никога не позволявайте на никого да ви накара дори за секунда да се съмнявате в себе си, вярвайте в мечтите си и не преставайте да ги следвате с цената на всичко. Опитвайте, отново и отново и не се страхувайте да търсите, защото единственото търсене, което си струва е това, в което търсите и преоткривате себе си. Благодаря. (:
